|
София: хаплив студ, облаци, срамежливите капки на идващия дъжд. Сякаш са вестоносци на идващите от мъгливия Албион твърде специални гости. Специални, защото с творчеството си прокарват пътя на една нова, изпълнена с мрак и болка музика. Специални, защото са една от най-важните британски модерни метъл банди. Специални, защото имат прекрасен нов албум. Специални, защото идват да свирят специално за нас - българската публика. Това са Paradise Lost.
Върволицата пред зала "Христо Ботев", домакин на събитието, започва около 18 часа. Могат да се забележат всякакви хора наоколо - редови метъл-фенове, с характерните тениски на любими банди, кожени якета, много метал по дрехите; съвсем обикновени на вид люде, може би студенти или току-що пристигащи забързани от работа; журналисти. Очакването пържи все по-силно въздуха, защото минава близо час и половина от обявеното начало на концерта, а хората са все още отвън - изнервени от забавянето и от арогантното и съвсем хулиганско поведение на охраната. Две съвсем тесни врати пропускат огромната маса от хора, часът е 21.20 и вече се чудя, дали не съм изпуснал изпълненията на двете подгряващи групи - Suffer H и Кълн. В залата разбирам, че такива не е имало и няма и да има - Paradise Lost са закъснели значително с пристигането си в София и от мениджмънта им "препоръчват" българските банди да не свирят, за да не забавят саундчека на британците. Публиката явно не е чак толкова притеснена от този факт - хората бързо опитват да се пласират на най-добрите места в залата, за да наблюдават по-добре концерта. Истинска суматоха пред самата сцена, а ето че и седящите места са на свършване.
Бледото осветление на залата изчезва напълно и зазвучава клавирната интродукция на откриващото парче от новия едноименен албум на англичаните - "Don't Belong". Paradise Lost са на сцената, фронтменът Nick Holmes сякаш от сенките подхваща първият куплет на песента, но е почти невъзможно да бъде чут, защото обезумялата публика френетично скандира името на своите любимци, а с началото на твърдата част, където влизат заедно всички инструменти, започва да подскача в смазващия такт. Вълнуващо! Англичаните пълнят сцената, изглеждат мрачни и величествени, липсва само соло-китаристът Greg Mackintosh, който се възстановява след операция, а не негово място беснее тур-техникът на бандата Milly Evans. Още не са издъхнали финалните тонове на "Don't Belong" и Nick обявява "Erased"!!! Тълпата e извън контрол, морето от тела започва да ври, гигантски цунамита подскачат в ритъма на хита от предишната тава "Symbol Of Life" и всички в един глас пеят с г-н Holmes "I don't know anyone …"!!! Оставящи ни без дъх Paradise Lost редуват парчета от последните си два албума: "Grey","Mystify" и "Red Shift" - все ритмични и кратки мрачни класики от новия творчески период на бандата. Приемат се възторжено от чудесната публика, но само си представете, какво стана, когато Nick Holmes изрева: "Hallowed Land" и мощните акорди ни върнаха десет години назад. Имаше хора, които се разплакаха, други просто дивееха отпред - "Begone the fools that lead me, I need not to knooooow". Aaron Aedy подскача енергично на сцената и ни подсказва текстовете (не че има нужда!), а Steve Edmondson загадъчно се усмихва, бумтейки с огромния черен бас в ръцете. "Новаците" отлично се справят със задачите си - Jeff Singer прекрасно наподобява стила на напусналия преди година Lee Morris, а едричкият Milly Evans дословно е заучил партиите на Greg и здраво се забавлява изстрелвайки се от подиума с барабаните към неговия ъгъл от сцената. Без пауза британците забиват "Enchantment", а след нея г-н Holmes загадъчно изрича "It's so cold …", а възторжената армия от поклонници изревава "... As I Die!". Това е май най-очакваното парче тази вечер - всичко, което може да се каже за Paradise Lost, за това, какво представлява тази група и музиката, която свири. Безумно е всичко, величествена гора от ръце, безкрайна движеща се органична маса, която отмерва такта и страховито припява заедно с най-мрачния човек на света. Лудост, която ми се иска да не свършва никога, защото сега сме всички заедно един отбор - банда и публика: това, за което сме мечтали повече от десетилетие. А приказката не иска да свършва, защото като с чук ни удря началният акорд на катедралната "True Belief" - бавна и тежка, като спиращо сърце, изпълнена с отчаяние и безнадеждност "… all I want is the same - a true belief …".
Групата умело контролира настроението в залата като отново забива енергични парчета от последните албуми: "No Celebration", "For All You Leave Behind", а "One Second" на живо звучи брилянтно с по-тежки китари. След тази песен Nick Holmes скромно ни благодари и бандата бързичко напуска сцената. Това естествено не е по вкуса на двете хиляди маниаци, които правят всичко възможно Paradise Lost да се върнат обратно - мощни викове и тропане по пода, пляскане с ръце - до припадък. Англичаните не остават безразлични и като истински джентълмени уважават поканата за още музика и изстрелват енергичната "The Last Time" от класическия албум "Draconian Times". Яко скачаме, макар и леко поуморени, ама радостта е по-силна. Кратка пауза, клавирно интро - разпознаваме първия сингъл от последния албум на Paradise Lost "Forever After", който е в същото темпо и все така меланхолично. Неочаквано за мен следва "Over The Madness", пак от последния албум, която е доста бавна, напълно в духа на старите неща на британските готик-метъли. Отново звучи пиано като въведение към следващата песен, а тя е "Say Just Words". Разбира се избухва взрив от ръце придружен с подходящ радостен гласов тътен. Велико е! Парчето свършва и май е последно, защото пичовете се сбогуват доста по-дълго, благодарят на публиката, хвърлят перца към публиката, махат за сбогом! Слизат от сцената. Осветлението на сцената изгасва. Отново не е по вкуса на феновете - мощните възгласи "Още, още!" и "Paradise Lost" кънтят зловещо в залата. Чува се, че се включва усилвател. Ето го и Aaron се задава с китарата и я бучва в усилвателя! Останалите се появяват междувременно на сцената и ръкопляскат на публиката. Да, ще изсвирят още едно този път наистина последно парче за тази вечер. Това е "Mouth" от "Believe In Nothing" - доста меко и хитово и толкова сладко в края на това вълнуващо преживяване. Благодарим ви, че дойдохте, Paradise Lost!
статия: Astrabeast
|
